„НАЙДЕНЫШ”
Михаил Александрович Зенкевич (1886-1973 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
НАМЕРЕНОТО
Войникът вкъщи след война
пристигна: огънят гори,
застлана маса, супа ври,
в нощвите блини; тишина
го среща, няма я жена!
Свали войнишката торба,
припали с въглен от жарта.
Зад печката проблясват в мрак
очи... Чии? На котарак?
Чу миши шум... И там откри
момиче на годинки три.
„Защо се криеш? Не плачи!”
Примигват детските очи,
страхливото зверче мълчи,
къдели – светлите коси,
в зениците роса роси.
„Коя си ти?” „Альонушка!”
„Чия си щерка?” „Ничия.
Откри ме мама в ручея,
далеч било е всичко, знам,
под бялата брезичка там...”
„Къде е мама?” „В ръж стои,
че ще убиеш се бои...”
Войникът в хляба нож заби,
подпря на масата без звук
налят с олово зъл юмрук;
мълчи войникът, а река
в прозореца тече от жал.
С намереното са в тъга,
то гали над сърце медал.
Какво сега?
Мъгли мъгла в глава.
Минава час, а може два.
Войникът чака в тишината:
ще дойде или не жената?
Какво да сториш, път без път...
Детето на войнишка гръд
притиска бледо личице
в басмяна рокличка-млекце...
Видя: жена му там пред тях
стои приведена, със страх...
– Ти влизай, жено! Блин сложи.
Мъжът ти след война е жив.
Да хвърлим миналото в ров
като далечни спомени.
Живот да заживеем нов
ний с щерката – Альонушка!
Ударения
НАМЕРЕНОТО
Войни́кът вкъ́шти след война́
присти́гна: о́гънят гори́,
застла́на ма́са, су́па ври́,
в ноштви́те бли́ни; тишина́
го сре́шта, ня́ма я жена́!
Свали́ войни́шката торба́,
припа́ли с въ́глен от жарта́.
Зад пе́чката пробля́сват в мра́к
очи́... Чии́? На котара́к?
Чу ми́ши шу́м... И та́м откри́
моми́че на годи́нки три́.
„Зашто́ се кри́еш? Не плачи́!”
Прими́гват де́тските очи́,
страхли́вото зверче́ мълчи́,
къде́ли – све́тлите коси́,
в зени́ците роса́ роси́.
„Коя́ си ти́?” „Альо́нушка!”
„Чия́ си ште́рка?” „Ни́чия.
Откри́ ме ма́ма в ру́чея,
дале́ч било́ е вси́чко, зна́м,
под бя́лата брези́чка та́м...”
„Къде́ е ма́ма?” „В ръ́ж стои́,
че ште уби́еш се бои́...”
Войни́кът в хля́ба но́ж заби́,
подпря́ на ма́сата без зву́к
наля́т с оло́во зъ́л юмру́к;
мълчи́ войни́кът, а река́
в прозо́реца тече́ от жа́л.
С наме́реното са в тъга́,
то га́ли над сърце́ меда́л.
Какво́ сега́?
Мъгли́ мъгла́ в глава́.
Мина́ва ча́с, а мо́же два́.
Войни́кът ча́ка в тишина́та:
ште до́йде или не́ жена́та?
Какво́ да сто́риш, пъ́т без пъ́т...
Дете́то на войни́шка гръ́д
прити́ска бле́до личице́
в басмя́на ро́кличка-млекце́...
Видя́: жена́ му та́м пред тя́х
стои́ приве́дена, със стра́х...
– Ти вли́зай, же́но! Бли́н сложи́.
Мъжъ́т ти след война́ е жи́в.
Да хвъ́рлим ми́налото в ро́в
като́ дале́чни спо́мени.
Живо́т да заживе́ем но́в
ний с ште́рката – Альо́нушка!
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Михаил Зенкевич
НАЙДЕНЫШ
Пришел солдат домой с войны,
Глядит: в печи огонь горит,
Стол чистой скатертью накрыт,
Чрез край квашни текут блины,
Да нет хозяйки, нет жены!
Он скинул вещевой мешок,
Взял для прикурки уголек
Под печкой, там, где темнота,
Глаза блеснули... Чьи? Кота?
Мышиный шорох, тихий вздох...
Нагнулся девочка лет трех.
– Ты что сидишь тут? Вылезай. –
Молчит, глядит во все глаза,
Пугливее зверенышка,
Светлей кудели волоса,
На васильках – роса – слеза.
– Как звать тебя? – „Аленушка”.
– „А дочь ты чья?” – Молчит... – „Ничья.
Нашла маманька у ручья
За дальнею полосонькой,
Под белою березопькой”.
– „А мамка где?” – „Укрылась в рожь.
Боится, что ты нас убьешь...”
Солдат воткнул в хлеб острый нож,
Оперся кулаком о стол,
Кулак свинцом налит, тяжел
Молчит солдат, в окно глядит,
Туда, где тропка вьется вдаль.
Найденыш рядом с ним сидит,
Над сердцем теребит медаль.
Как быть?
В тумане голова.
Проходит час, а может, два.
Солдат глядит в окно и ждет:
Придет жена иль не придет?
Как тут поладишь, жди не жди...
А девочка к его груди
Прижалась бледным личиком,
Дешевым блеклым ситчиком...
Взглянул:
у притолоки жена
Стоит, потупившись, бледна...
– Входи, жена! Пеки блины.
Вернулся целым муж с войны.
Былое порастет быльем,
Как дальняя сторонушка.
По-новому мы заживем,
Вот наша дочь – Аленушка!
1945 г.
---------------
Руският поет, пиксател и преводач Михаил Александрович Зенкевич е роден на 9/21 май 1886 г. в с. Николаевско градче, Саратовска губерния. Изучавал е философия в университетите в Йена и Берлин, завършил е и Юридическия факултет на университета в Санкт Петербург. Привърженик е на литературното течение акмеизъм. Работил е в литературните отдели на в. „Саратовские известия”, сп. „Работник просвещения”, издателство „Земля и фабрика”, сп. „Новый мир” и др. Превеждал е Шекспир, Уелс, американски поети. Автор е на поетичните книги „Дикая порфира” (1909 г.), „Четырнадцать стихотворений” (1918 г.), „Пашня танков” (1921 г.), „Под пароходным носом” (1926 г.), „Поздний пролёт” (1928 г.), „Машинная страда” (1931 г.), „Избранные стихи” (1932 г.), „Набор высоты” (1937 г.), „Сквозь грозы лет” (1962 г.), „Избранное” (1973 г.) и др. Умира на 14 септември 1973 г. в Москва.